Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.01.2010 00:59 - Турският марш като фактор на прогреса
Автор: bbc Категория: Политика   
Прочетен: 8505 Коментари: 4 Гласове:
4

Последна промяна: 17.01.2010 00:00


image 

Вече дълги десетилетия Турция е раздвоена между Европа и Азия. Възможно ли е някой ден тя да се превърне в геополитическа “черна дупка”?
Преработено и адаптирано мнение базирано на изследванията на
Д-р Светлана ЛУРИЕ

 

Наричат Турция “регионална суперсила” и “най-надеждния съюзник на САЩ в Близкия изток”. Днес турските политици чертаят изключително амбициозни планове за разширяване влиянието на страната. Азербайджан почти се е превърнал в “съюзна” на Анкара република, Грузия, където турците строят стратегически железопътни линии, също е в тяхната сфера на влияние, идеологията на пантюркизма се опитва да въвлече в турската орбита Средна Азия, а постепенното превръщане на Крим отново в “татарски”, подклажда надеждите за възстановяване на някогашната османска доминация в Черноморския регион. Всъщност,

“Турският парадокс”

е в това, че силата и устойчивостта на съвременната турска държава се дължат на един продължаващ вече много десетилетия конфликт. Същността му е следната: страната се ръководи от прозападно правителство, републиката се стреми да влезе в ЕС, турските градове, макар и недотам успешно, придобиват “западен облик”, а армията свято пази заветите на “бащата на модерна Турция” Мустафа Кемал: републиканизъм, национализъм, лаицизъм и ориентация към Запада. Не е случайно, че Турция се превърна в най-надеждния регионален съюзник на Израел, жизнено заинтересуван от съществуването на поне една ислямска държава, в която ислямът да не играе почти никаква роля. В същото време обаче, преобладаващата част от населението, като че ли не забелязва опитите за налагане на западния модел и периодично (когато му писне от продажността на “светския” елит) започва да гласува за партиите на ислямските фундаменталисти. След което армията излиза на улиците…

Военните преврати в Турция са традиция, заложена още от еничарите. В началото на ХХ век е извършен младотурският преврат, после превратите от 1960, 1970 и 1980. Интересни са обаче не те, а отношението на масите към тях. Защото още от времето на Хюриета военните преврати се възприемат от турците като празник. Хората празнуват “свободата”, без особено да се замислят имат ли причина да се радват толкова. В случая, повод за празника е самата акция на армията, поредната демонстрация за присъствието и в живота на турчина. За него като че ли е достатъчно да види своята армия за да бъде щастлив. Тази радост е несъзнателна и не се влияе от рационални доводи. Тъкмо поради това и армията е единствената сила в страната, която може да си позволи да подкрепя светското начало и противодейства твърдо на ислямизма, без да се страхува, че така ще загуби популярността си сред масите. Просто защото на това галено дете на нацията, всичко е позволено.

Армията не просто съхранява кемалистката идея (в центъра на която стои турската идеологема), но и идеологията на пантюркизма. Неслучайно сред главните организатори на преврата от 1960 бе покойният полковник Алпаслан Тюркеш – идеологът на модерния пантуранизъм и основател на сега управляващата Партия на националистическото действие. Пантюркистките идеи на Тюркеш имат достатъчно привърженици в армията и днес, докато отношението на военните към ислямистките партии е почти еднозначно отрицателно. Именно усилването на последните в политиката, провокира периодичните военни преврати.

Междувременно обаче, народните маси споделят тъкмо ценностите на ислямистите. За по-голямата част от турските селяни часовникът на историята е спрял някъде в началото на ХХ век. Много от тях дори не подозират, че живеят в светска република и смятат войната за независимост за религиозна война, завършила с победата на Исляма на неверниците. Поразително е, че всички селски младежи служат в армията, където в главата на боеца добросъвестно се набиват кемалистките идеи. Но след като свалят униформата, бившите войници като че ли напълно ги забравят. Тази парадоксална ситуация е великолепно отразена в турската литература, например в романа на Халида Адиб “Убийте блудницата” или в “Чужденецът” на Якуб Кадри. Все пак, би било неправилно да се твърди, че селска Турция не знае, как стоят нещата в страната. По-вярното е, че тя просто не иска да го знае. И в тази ситуация

Ролята на турската армия се оказва двойнствена

От една страна, тя самата е източник на конфликт, доколкото е основен носител на кемалистката идеология, противостояща на традиционното народно съзнание с неговите ислямски ценности, от друга обаче – тя е и тази, която разрешава конфликта. Защото тъкмо в понятието за силата и мощта на националната армия се пресичат и примиряват народното съзнание и идеологията на кемализма. Армията открай време е обект на искреното възхищение на обикновения турчин. Историята на армията е и история на страната. Наличието на силна армия сякаш му внушава: “Османската империя не е изчезнала напълно, тя просто е променила облика си”. Неслучайно всички военни паради и празници се откриват под звуците на еничарския марш и от части, облечени в униформи от времето на султаните. Да не говорим за неистовият възторг, който обзема нацията, когато армията предприеме истински военни операции. Така навремето военната намеса в Кипър моментално тушира всички съществуващи конфликти в общественото съзнание – за официалните турски идеолози, окупацията на Северен Кипър бе успех на турската национална държава, за турските маси пък – победа на мюсюлманите над някогашната “рая”. В крайна сметка, и двете трактовки бяха верни, доколкото на острова се сражаваха войници, произлизащи от народа и разбиращи мисията си тъкмо по този начин.

Това обяснява и защо навремето анадолските селяни така бързо приемат Ататюрк, проповядващ неразбираеми за тях идеи и призоваващ ги към създаването на нещо, което те въобще не искат да бъде създадено. Те просто откриват в него военния герой, чиято поява е очаквана през дългите векове на упадък на Османската империя. Така, действията на армията свалят противоречието между различните модификации на турското съзнание. И на повърхността излиза същността на това съзнание – разбирането за турчина като войн, герой, завоевател и господар. Военните преврати, т.е. думата на армията, оказва по-силно влияние върху турското национално съзнание, отколкото всякаква културно-просветна дейност или проповедите на интелигентите-националисти. Защото армията е това, което примирява народното съзнание, пропито от духа на Исляма, със светската държава.

Днес етническото съзнание на турците се намира в

Перманентен конфликт

с околната среда, демонстриращ тенденция към задълбочаване (честотата на военните преврати го доказва), който периодична се потушава от въздействието на същата тази среда (военните преврати). Следва известен период на психологическо облекчение, съпроводено от силни положителни емоции. Този конфликт е несъзнателен. Репресиите, които обикновено следват превратите не се осъзнават в първия момент от редовия турчен, защото у него оживява парадигмата на “война”, определяща отношението му към останалия свят. Неслучайно още през ХVІ-ХVІІ век европейците посетили Османската империя свидетелстват, че “войната е душата на турците, тя се счита за основен източник на блага за нацията”. Ето защо, намесите на военните в политиката, колкото и да е парадоксално, водят до временно възстановяване на замъглената от ежедневния живот самоидентификация на турчина. Жизнеността на съвременна Турция се поддържа от звуците на еничарския марш, гърмящ по време на парадите, а мощта на турската армия се свързва в народното съзнание с възраждане могъществото на старата империя, т.е. с възможността за връщане към някогашния живот, отстраняваща сегашния конфликт между турското самосъзнание и начина на живот на съвременния турчин.

В бъдеще обаче, армията все по-трудно ще може да изпълнява ролята на фактор, туширащ конфликта между национално съзнание и реалност. Най-вече, защото периодичните и намеси в политиката едва ли ще продължат да бъдат все така толерирани от Запада. И тъкмо тук се крие основната заплаха за безоблачното съществуване на турския модел на “военна демокрация”.

Доскоро САЩ, жизнено заинтересувани от стабилността на единствената членка на НАТО граничеща с бившия СССР, приветстваха акциите на военните. Така ли ще бъде и занапред? Едва ли.

Турция вече преживя първото ислямистко правителството, начело с омразния за военните Ербакан, а сваляният на два пъти от тях с преврат Сюлейман Демирел с невиждани почести напусна президентския пост. Зад цялата тази “демократична идилия” от последните десетина години обаче, се крие нарастващо вътрешно напрежение в цялата държавна система и ръст на ислямистките настроения. През този период армията може да се похвали само с едно – залавянето на Йоджалан, облекчило операциите и срещу кюрдите.

Междувременно, през 80-те и 90-те години САЩ съдействаха за падането на немалко проамерикански военни режими – в Чили, Южна Корея или Индонезия. Последиците от тези опити за “демократизация” са спорни. Евентуалното

Прилагане на подобен модел

и по отношение на Турция обаче, моментално ни връща към чудовищната катастрофа, която преживя през 1979 Иран. Заедно с Турция това бе единствената ислямска държава, управлявана от силен светски и прозападен режим. По времето на Реза Пахлави страната се превърна в регионална суперсила с развита икономика, високо жизнено равнище и мощна армия. В същото време, макар че шахът се водеше за съюзник на САЩ, това не попречи на либералната американска преса да стартира в края на 70-те яростна кампания срещу него, описвайки подробно “зверствата” на тайната полиция и пишейки почти с умиление за съдбата на водача на опозицията – аятолах Хомейни, изпратен в изгнание от “жестокия монарх”. Последваха събитията, превърнали се в катастрофа за Иран - странната “ислямска революция”, установяването на фундаменталисткия режим, разрушаването на икономиката и спад на жизненото равнище 20 пъти (!), изтощителната десетгодишна война с Ирак, доказала слабата боеспособност на новата “ислямска” армия. Какво обаче спечелиха от това Съединените щати, които повечето анализатори сочат като пряко отговорни за краха на своя приятел и идването на власт на човека, обявил Америка за “Големия Сатана”? Вместо не много удобния и прекалено самостоятелен съюзник, разработващ собствена, мащабна стратегия, Вашингтон се сдоби с изключително удобен враг, на който да налага ембарго, обвинявайки го, че спонсорира всички терористи по света, да го използва за плашило пред сателитните арабски режими и, най-вече, да има постоянен повод за намеса в Персийския залив уж за да противодейства на ислямския екстремизъм.

Нещо подобно може да се случи и с Турция, която вече демонстрира на американците, че е самостоятелна и амбициозна. За САЩ няма да е особено трудно да я превърнат в геополитическа “черна дупка”. Сценарият може да бъде следния: на власт отново идват ислямистите, армията за пореден път излиза на улиците, но…вместо предишното одобрение се сблъсква с гневните протести на “западната общественост”, последвани от санкции и осъждащи резолюции. В резултат, военният режим или се превръща в световен парий, като този на Саддам Хюсеин, или военните се оттеглят. И в двата случая на власт идват ислямистите, които постепенно заемат все по-крайни позиции. Народът ги подкрепя. Това обаче само задълбочава кризата в турското национално съзнание. Защото ислямът без армия е нищо. А ислямистите не могат да създадат нищо поне малко наподобяващо кемалистката армия, още повече, че тя се крепи на американската подкрепа. Така Турция ще се върне към времената отпреди Ататюрк, т.е. към хаоса и разпада. На всичкото отгоре, Западът ще и припомни всички досегашни грехове. Първите признаци за това впрочем, са вече налице – парламентите на Италия и Франция официално осъдиха геноцида над арменците, малко остава да ги последва и американския Конгрес. В резултат от всичко това вместо в Европа, турците ще се окажат в най-гъстите азиатски дебри, а САЩ ще се сдобият с поредното огнище на “конфликта между цивилизациите” (т.е. между Запада и Исляма), формиращ новата “биполярна” система в света и разширяваща зоната на американското “кризисно управление”.

На пръв поглед, подобно отслабване на Турция би било изгодно и на нейните съседи. На практика обаче, евентуалната ислямизация на тази държава, ще генерира нестабилност и конфликти по всичките и граници. От което отново ще могат да се възползват предимно американците. 



Гласувай:
4
0



1. bachym - Интересно
11.01.2010 10:27
Когато си в силна позиция винаги печелиш.Като Щатите досега.А ние от всичко губим.Що годе бяхме в силна позиция с братския СССР, но не можахме да си изиграем картите.Сега не ми се мисли понякога.Трябва да имаме силна армия(или силна мобилизация).Аз всъщност искам да мога да напиша книга за Турция или да прочета нещо свястно писано от българин за Турция.
цитирай
2. bbc - Да наистина, най-добре е нещо св...
11.01.2010 13:30
Да наистина ,най-добре е нещо свястно да бъде написано от български автор.Между другото има доста материали написани от български изследователи по проблема.Те за съжаление обаче дотолкова явно са безинтересни на публиката ,че дори сайтове с такива материали,спряха да се поддържат и просто изчезнаха,а имаше много добре изградени анализи за процесите ,които протичат в Турция и региона.Сега да се говори за,и да се чете Уикенд и Галерия е далеч по интересно явно.И в момента ,когато имам време чета по проблема,най-силно впечатление ,а и съм много съгласен (като обикновен човек без да съм капацитет),че от целоста на Турция зависи и целостта на Русия ,това са двата полюса ,които взаимо свързано съществуват в региона за да има ,военно-стратегически и политически баланс.Подръжката е изключително по изкуствен начин,защото и Русия и Турция биха се разделили с определени територии ,които не им носят нито икономическа нито каквато и да е друга полза,но ще започне такова обособяване на нови територии,че никой не иска да рискува с подобно нещо.Катаклизма в региона ще е страшен.
цитирай
3. bachym - Турция ми е много интересна тема
11.01.2010 13:51
http://bachym.blog.bg/lichni-dnevnici/2009/12/15/referendum-za-novinite-na-turski-ezik.455340
цитирай
4. moniboneva - Турция е модерна на повърхността но ...
24.03.2010 18:03
Турция е модерна на повърхността но под слоевете си остава ислямска държава. Няма лошо!Всеки има право да изповядва свободно ,своята религия до там до където не пречи на другите.Обаче напоследък се бърка исляма с фундаментални терористични идеологии.Те се явяват като секти в исляма.Тези които слагат всички мюсюлмани под един знаменател; са толкова опасни, колкото и самите терористи.Това поражда ненавист и разединение между религиозните общности.Нека наричат Турция най-надежден съюзник на САЩ. Няма вечни приятели и врагове има интереси в политиката!Ако се появи дълбоко разединение обаче, тези интереси минават на заден план. Едва ли Турция ще изостави своите братя мюсюлмани. Това което е направил Кемал Ататюрк е наистина похвално,един исторически прелом и прогрес за Турция.Благодарение на това сега са най-модерната ислямска държава. Но не бива да се дърпа дявола за опашката.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: bbc
Категория: Други
Прочетен: 95747
Постинги: 10
Коментари: 134
Гласове: 98
Архив
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930